forum.lex.bg

Много Ви моля за помощ!
Не съм юрист, но работя с подобна материя.
Въпросът ми е: какви са правата на вещния пожизнен ползвател на недвижим имот "прехвърлен срещу издръжка и грижи" срещу голия собственик.
Може ли ползвателя да иска по някакъв начин отстраняването от имота на голия собственик?
Може ли собственика да ограничава по някакъв начин ползвателя - конкретно да го ограничава да приема гости!??
Благодаря на всички предварително!
Ще бъда благодарен за всякаква информация!

Въпросът Ви е некоректно формулиран, завърляне на имот със запазване на пожизнено право за ползване ли става дума, или за прехвърляне на имот срещу поемане на задължение за гледане и издръжка? Какво точно пише в НА?

В НА пише:
1.Еди кой си, със съгласието на съпругата си (починала понастоящем), прехвърля на дъщеря си еди коя си следния имот ....(описва се подробно имота) срещу задължението за издръжка и гледане от страна на дъщерята;
2.Прехвърлителят си запазва правото да живее в имота до края на живота си;
3.Дъщерята заявява че прима имота срещу задължението за издръжка и гледане на родителите си и при условията на точка 2.

Това е .
Моля ви за съвет.
Благодаря много на всички!

sunrise написа:

virdjil написа:Може ли ползвателя да иска по някакъв начин отстраняването от имота на голия собственик?може,ако има запазено право на ползване

И какъв е способът за защита на ползвателя? Какъв иск трябва да предяви срещу собственика, за да го отстрани от имота?

virdjil, не сте включили лични. Какво по-конкретно Ви интересува?

Първо ,се извинявам ама не знам от къде да си активирам получаването на лични съобщения – нещо не ми се получава!

Относно: Може ли ползвателя да иска по някакъв начин отстраняването от имота на голия собственик? – „Може, ако има запазено право на ползване”, питам : На какво основание и какви стъпки трябва де се предприемат в посока отстраняване на голия собственик от имота.

Аз, за съдебно дело, за атакуване на нотариалния договор и развалянето му – горе долу ми е ясно.

Питам, как е възможно, преди да се атакува НД, прехвърлителят да отстрани голия собственик от имота: към коя инстанция да се обърне и на какво основания (нормативния акт)?

Към Прокуратура става ли? Или към МВР !?, защото прехвърлителя е подложен на сериозен тормоз (абе опитват се да го уморят роднините му).

Признателен съм Ви за помощта.

virdjil написа:Може ли ползвателя да иска по някакъв начин отстраняването от имота на голия собственик? – „Може, ако има запазено право на ползване”, питам : На какво основание и какви стъпки трябва де се предприемат в посока отстраняване на голия собственик от имота.

Иск по чл. 108 във връзка с чл. 111 ЗС.

virdjil написа:Към Прокуратура става ли? Или към МВР !?,

Само в случай, че може да се позове на нормите на Закона за защита от домашно насилие.

Standbay написа:...Иск по чл. 108 във връзка с чл. 111 ЗС.

+1

virdjil написа:Към Прокуратура става ли? Или към МВР !?,

Standbay написа:Само в случай, че може да се позове на нормите на Закона за защита от домашно насилие.

Прокуратурата няма място тук( не е измежду лицата по чл. 8 ) - директно да си пуска молба до съда за издаване на заповед за незабавна защита.

Органите на МВР, ако и когато вземат отношение, то ще е в посока протокол по чл. 56, което е едно голямо( малко) нищо.

Standbay написа:

virdjil написа:Може ли ползвателя да иска по някакъв начин отстраняването от имота на голия собственик? – „Може, ако има запазено право на ползване”, питам : На какво основание и какви стъпки трябва де се предприемат в посока отстраняване на голия собственик от имота.

Иск по чл. 108 във връзка с чл. 111 ЗС.

Може ли да ме насочите към някаква съдебна практика, която обосновава допустимостта на ревандикационен иск по отношение на право на ползване?

Първите "срещнати" в нета

Благодаря! А дали има някаква практика на ВС/ВКС?

РЕШЕНИЕ № 1343 ОТ 01.08.2002 Г. ПО ГР. Д. № 1863/2001 Г., IV Г. О. НА ВКС
РЕШЕНИЕ № 19 ОТ 10.11.2000 Г. ПО ГР. Д. № 1082/99 Г., IV Г. О.
СЪГЛАСНО ЧЛ. 111 ЗС ВЕЩНОТО ПРАВО НА ПОЛЗВАНЕ МОЖЕ ДА СЕ ЗАЩИТАВА С ИСКА ПО ЧЛ. 108 ЗС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 177 ОТ 21.02.2011 Г. ПО ГР. Д. № 1094/2010 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС





Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и единадесета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева


изслуша докладваното от председателя (съдията) Стойчо Пейчев гражданско дело под № 1094/2010 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
В. С. Х. и Е. С. В. от [населено място] са подали касационна жалба вх. № 4293 от 26.05.2010 г. срещу въззивното решение от 08.04.2010 г. по в. гр. дело № 107/2010 г. на Ш. окръжен съд, с което е обезсилено решение № 613 от 04.11.2009 г. по гр. дело № 825/2008 г. на Ш. районен съд и е прекратено производството по предявения от касаторите срещу С. К. Й. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответницата не притежава право на ползване върху 5/6 ид. ч. от приземен етаж с идентификатор 83510.664.421.1.4, находящ се в триетажна сграда с идентификатор 83510.664.421.1, изградена в ПИ с идентификатор 83510.664.421 по кадастралната карта на [населено място], по стария план на града, представляващ УПИ ІІІ-3285 в кв. 141.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ по приложението на чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС - погасяването на правото на ползване с неупражняването му в продължение на пет години: каква е същността на това право, какви са задълженията на ползвателя, изпълнението или неизпълнението на които доказват упражняването или неупражняването на това право и оттам - настъпването на хипотезата на посочената правна норма? и б/ следва ли при дела с различен предмет и правно основание да се говори за обвързваща сила на съдебно решение за праводател и правоприемник? Жалбоподателите поддържат, че решението по гр. дело № 2309/2002 г. на Ш. по иск по чл. 108 ЗС е с различен предмет и правно основание от производството по иска с правно основание чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС. Според тях, въззивното решение противоречи на решение № 2035 от 07.05.1980 г. по гр. дело № 559/1980 г. на ВС, І г. о., решение № 19 от 10.02.2000 г. по гр. дело № 1082/1999 г. на ВКС, ІV г. о. и решението от 10.03.2009 г. по гр. дело № 3432/2007 г. на С. градски съд, ІV-а въз. състав. Твърдят, че казусът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответницата по касация С. К. Й. от [населено място] е на становище, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. съобрази следното:
С първоинстанционното решение районният съд е приел, че страните по делото са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението от 07.10.2004 г. по гр. дело № 2309/2002 г. на Ш., с което е уважен предявения от С. К. Й. срещу И. Й. К. и С. В. К. иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху 5/6 ид. ч. от процесния имот, поради което настоящият иск е частично недопустим за периода на времевите предели на силата на пресъдено нещо, а именно от 2001 г. до 04.10.2004 г. - денят на устните състезания по гр. дело № 2309/2002 г., а за останалата част от периода, обхващащ възражения за неупражняване на правото на ползване от 04.10.2004 г. искът е разгледан по същество. Съдът е приел, че липсва законово основание за загубване правото на ползване от ответницата и е ирелевантно дали имотът не е бил ползван от нея в определен времеви период, тъй като неупражняването на правото на ползване не води до погасяването му.
Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение, като е приел, че настоящият иск е предявен след като с влязло в сила на 27.10.2004 г. решение от 07.10.2004 г. по гр. дело № 2309/2002 г. на Ш. И. Й. К. и С. В. К. били осъдени на основание чл. 108 във връзка с чл. 111 ЗС да предадат на С. К. Й. владението на 5/6 ид. ч. от процесния приземен етаж. Установено е, че с договор за дарение от 01.12.2004 г. И. Й. К. и С. В. К. са прехвърлили собствеността върху имота на децата си В. С. Х. и Е. С. В. /сега касатори/. Безспорно е, че след влизане в сила на решението по гр. дело № 2309/2004 г. на Ш., С. К. Й. се снабдила на 25.05.2005 г. с изпълнителен лист и по образуваното изпълнително дело на ищците /сега касатори/ били изпратени призовки за доброволно изпълнение, получени от тях на 13.07.2006 г.; въз основа на обезпечителна заповед по ч. гр. дело № 461/2008 г. на Ш. принудителното изпълнение било спряно и ищците /сега касатори/ предявили отрицателния установителен иск. Въззивният съд е приел, че частното правоприемство по договора за дарение от 01.12.2004 г. е настъпило след като правния спор за ползването на имота е разрешен със сила на пресъдено нещо спрямо праводателите на ищците /касатори/, които са били легитимирани и силата на пресъдено нещо съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК е пречка за преразглеждане и пререшаване на спора.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, на които да противоречи даденото с обжалваното въззивно решение разрешение на формулирания с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос.
Не е налице и противоречиво разрешаван от съдилищата процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, какъвто е формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо, формирана с решението от 07.10.2004 г. по гр. дело № 2309/2002 г. на Ш., с което е уважен иска по чл. 108 ЗС на С. К. Й. срещу И. Й. К. и С. В. К. - праводатели на касаторите, се е разпростряла и спрямо правоприемниците, тъй като е възникнала спрямо праводателите по дело, по което последните са били легитимирани. Съдът е приел и наличието на обективно /предметно/ тъждество между влязлото в сила решение от 07.10.2004 г. по гр. дело № 2309/2002 г. на Ш., с което е признато, че С. К. Й. е носител на правото на ползване върху 5/6 идеални части от приземния етаж и ответниците са били осъдени да й предадат владението върху съответните идеални части от това ограничено вещно право - от една страна, и предмета на заведеното от касаторите гражданско дело за установяване, че ответницата С. К. Й. не притежава право на ползване върху 5/6 идеални части от приземния етаж - от друга. В подкрепа на тезата си, че решението по гр. дело № 2309/2002 г. на Ш. по иск по чл. 108, във връзка с чл. 111 ЗС има различен предмет и правно основание в сравнение с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС, касаторите се позовават на решение № 2035 от 07.05.1980 г. по гр. дело № 559/1980 г. ВС, І г. о. и на решение № 19 от 10.02.2000 г. по гр. дело № 1082/1999 г. ВКС, ІV г. о. Двете решения обаче не провеждат разграничение между предмета на петиторния иск по чл. 108, във връзка счл. 111 и чл. 56 ЗС за защита на ограниченото вещно право на ползване и предмета на отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 59, ал. 3, предл. второ ГПК, че правото на ползване е погасено поради неупражняването му в продължение на 5 години. Затова, не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с тях по въпроса дали е налице предметно /обективно/ тъждество между влязло в сила решение, с което е уважен ревандикационен иск за предаване владението върху правото на ползване и заведено по-късно дело по иск за признаване за установено, че ищецът по приключилото дело не е носител на правото на ползване, тъй като не го е упражнявал в предвидения от закона петгодишен погасителен давностен срок. Първото от решенията припомня, че право на собственост /като абсолютно вещно право/ не се изгубва по давност поради неупражнено владение, а единствено в предвидените в закона случаи, като само е посочено, че с изтичане на предвиден в законите срок се погасяват само някои вещни права - на ползване /чл. 59, ал. 3 ЗС/ или на строеж /чл. 67, ал. 1 ЗС/. Второто решение приема, че признанието, което собственикът е направил, че имотът му е обременен с ограничено вещно право на ползване прекъсва давността за придобиване на това право, щом като позоваването на изтеклия придобивен способ като възражение срещу петиторния иск по чл. 108, във връзка счл. 111 и чл. 56 ЗС, е станало след направено признание за титулярството му от ищеца. В това решение само е добавено, че и за срока по чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС, който е давностен са приложими разпоредбите на погасителната давност, в т. ч. и чл. 116, б. "а" ЗЗД, която визира признанието, като основание за прекъсването й и за заличаване на изтеклия период. Следователно, липсва предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос относно приетата процесуална пречка за преразглеждане и пререшаване на спора, разрешен според въззивния съд със сила на пресъдено нещо по гр. дело № 2309/2002 г. на Ш. С въззивното решение не е разрешаван материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС, за да се преценява дали е налице противоречие с решението от 10.03.2009 г. по гр. дело № 3432/2007 г. на СГС, ІV-а въззивен състав.
На последно място, не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
За наличието на такава предпоставка е необходимо: а/ произнасянето на съда да е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което да се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на конкретни правни норми или б/ когато за първи път съдът се произнася по даден правен спор или в/ когато се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В настоящия случай липсва такава хипотеза и разглеждането на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК ще е безполезно, защото засяга единствено производството по конкретните оплаквания и не би подпомогнало съдебната практика в смисъла, вложен в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В обобщение, поради липса на основания по чл. 280 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.


ОПРЕДЕЛИ:


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 08.04.2010 г. по в. гр. дело № 107/2010 г. на Ш. окръжен съд, по жалба вх. № 4293 от 26.05.2010 г. на В. С. Х. и Е. С. В. от [населено място].
Определението е окончателно.


ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 219 ОТ 10.03.2011 Г. ПО ГР. Д. № 19/2010 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС





Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 8 март 2011 година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Бонка Дечева


разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 19/2010 година по описа на ВКС, І г. о. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. К. Б. чрез нейния пълномощник адв. Г. М. против въззивното решение, постановено от Софийски градски съд на 19.08.2009 г. по гр. д. № 3873/08 г. С него е оставено в сила решението на Софийски районен съд, постановено на 07.07.2008 г. по гр. д. № 28265/06 г., с което жалбоподателката е осъдена на основание чл. 108 във вр. счл. 111 и чл. 56 ЗС да предаде на Х. Д. В. владението върху недвижим имот - жилище, съставляващо втори етаж от триетажната жилищна сграда, находяща с в[населено място], ул. "Христо Ботев" № 8а, състоящо се от две стаи, кухня- бокс, тоалетна и антре, с площ 47 кв. м., заедно с югозападната половина от мазе в югозападната част и мазе под стълбището, заедно със съответните идеални части от тавана, общите части на сградата и дворното място, върху което е изградена къщата.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с твърдението, че с него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправния въпрос за характера на срока по чл. 59, ал. 3 ЗС и приложимостта към него на правилата на ЗЗД относно спиране и прекъсване на давността.
Ответникът по касация Х. Д. В. чрез своя процесуален представител адв. Р. Славчева в писмен отговор на касационната жалба изразява становище, че същата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе относно допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
По делото е безспорно, че с нотариален акт № 103, т.І, дело № 125/99 г., Х. Д. В. е продал на жалбоподателката И. Б. собствения си имот, представляващ втори етаж от триетажната жилищна сграда в[населено място], ул. "Христо Ботев" № 8а, като си запазил правото на пожизнено безвъзмездно ползуване върху него. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че от 1999 г. до 2005 г. Х. В. и И. Б. са живяли в процесното жилище на семейни начала. В края на 2005 г. Х. В. помолил жалбоподателката да напусне жилището, но тъй като тя отказала, напуснал той. Съдът не е дал вяра на разпитаните по делото свидетели, според които след продажбата на жилището Х. В. не е живял в него, а го е посещавал само като гост, като е посочил, че тези показания са в противоречие с позицията на ответницата Б., че от 1999 г. до 2005 г. двамата с ищеца са живяли на съпружески начала. Оттук съдът е направил извод, че ищецът е носител на противопоставимо на собственика ограничено вещно право на ползуване върху имота, тъй като то не е погасено поради неупражняването му в продължение на 5 години.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос относно това дали срокът по чл. 59, ал. 3 ЗС е преклузивен или давностен и прилагат ли се по отношение на него разпоредбите на чл. 115 и 116 ЗЗД за спиране и прекъсване на давността, не е обуславящ изхода на делото и в този смисъл не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Действително въззивният съд е посочил, че този срок е преклузивен, но по отношение на него намират приложение правилата на давността. Това становище обаче по никакъв начин не се отразява на крайните изводи по спора, тъй като в случая въпросът за спиране или прекъсване на срока по чл. 59, ал. 3 ЗС изобщо не е бил поставян предвид данните по делото, че до 2005 г. ползувателят е живял в жилището, а искът за защита на правото му е предявен в края на 2006 г., нито въззивният съд е аргументирал изводите за съществуване на ограниченото вещно право на ползуване върху жилището в лицето на ищеца с осъществяването на някои от предвидените в чл. 115 и 116 ЗЗД основания за спиране или прекъсване на предвидения в закона срок на неупражняване на това вещно право, след изтичане на който то се погасява.
По тези съображения и доколкото в касационната жалба и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към нея не е формулиран друг правен въпрос, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът


ОПРЕДЕЛИ:


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, постановено от Софийски градски съд на 19.08.2009 г. по гр. д. № 3873/08 г.


.....останалото и сам можете

Благодаря за споделените решения!

с което е уважен ревандикационен иск за предаване владението върху правото на ползване

Доста интересен израз на ВКС...

Много благодаря на всички за мненията и помощта!

Благодаря.

чЛ. 59 АЛ.3 зс Правото на ползване се погасява ако не се упражнява в продължение на 5 години.
Ако ответник твърди че ищецът не го е упражнявал 5 год дали плащането на данъците като ползвател и държането на вещи в имота ще са достатъчни доказателства за упражняването на правото или е нужно и да се установи че ползвателят фактически е живял в имота?
И намерих практика че правото може да се упражнява чрез другиго - в случая трето лице е живяло в имота но без наем и няма как да се докаже наемно отношение.

Не е необходмо да се доказва единствено наемно правоотношение. Заем за послужване също е релевантен факт, а и договорът между вещния ползвател и заемателя е неформален.

Blagodarq

Р Е Ш Е Н И Е

№ 347

София, 02.12.2011 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и единадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Зоя Атанасова

при участието на секретаря Ани Давидова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 30 от 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г. от [населено място] срещу въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, постановено на 21.10.2010г. по гр.д.№408/2010г. в частта,с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което предявеният от нея иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот е отхвърлен за сумата 5214.20лв. и по касационна жалба на П. С. Д. и И. М. Д. срещу същото въззивно решение в частта,с която е 26.04.2010г. по гр.д.№267/2010г. в частта,с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което са осъдени да заплатят солидарно на А. Д. Г. сумата 5214.20лв. обезщетение за ползване на недвижим имот и мораторна лихва.
С определение №401/18.04.2011г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпроса за правото на ползувателя да ползува целия имот,а оттам и да получи обезщетение за целия имот в хипотеза на запазено право на ползуване за две лица заедно и поотделно и за правата на трети лица,допуснати в имота от единия от ползувателите,както и на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса за правното основание,на което носителят на вещното право на ползуване върху недвижим имот може да претендира обезщетение за това,че е лишен от ползуването от лица,с които няма сключен договор за наем,вкл. и собственика на имота.
Касаторът А. Д. Г. поддържа,че в обжалваната от нея част въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон,като неправилно съдът е приел,че има правото да получи само половината от обезщетението за ползуването на имота,като не е съобразил констатацията на ВКС,ІV ГО в решение №2029/05 от 10.02.2006г. по гр.д.№1331/2004г.,че тя има правото да ползува целия апартамент. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това предявеният от нея иск бъде уважен изцяло.
Касаторите П. С. Д. и И. М. Д. поддържат,че в обжалваната от тях част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон,необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,като съдът неправилно е приел,че дължат обезщетение,след като между тях и А. Д. Г. не съществуват договорни отношения по смисъла на чл.56,ал.1 ЗС. Поддържат също така,че изводът на въззивния съд,че са лишили А. Д. Г. от ползуването не кореспондират със събраните по делото доказателства,както и с обстоятелството,че другият ползувател С. С. ги е допуснал в имота въз основа на своето право на ползуване. Молят решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това предявеният срещу тях иск бъде изцяло отхвърлен.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК А. Д. Г. изразява становище,че подадената от П. С. Д. и И. М. Д. касационна жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
С обжалваното решение Великотърновският апелативен съд е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с което П. С. Д. и И. М. Д. са осъдени солидарно да заплатят на А. Д. Г. сумата 5214.20лв.,в това число 4723.50лв., представляващи обезщетение за пропуснати ползи за периода от 17.09.2002г. до 24.08.2006г.,през който е била лишена от правото да ползува жилището в [населено място], [улица],вх.Б, ет.4,ап.12 и 490.70лв. мораторна лихва върху тази сума за периода от 03.04.2004г. до 22.12.2006г.,заедно със законната лихва за забава,считано от 22.12.2006г.,като за разликата до пълния предявен размер от 11134.19лв. искът е отхвърлен като неоснователен.
Прието е,че ищцата има качеството ползувател на апартамента по силата на н.а.№*/93г.,ответницата П. Д. има “голата собственост” върху имота,а ответникът И. Д. е неин съпруг-държател. Страните са живели съвместно в апартамента до 24.03.2002г., когато ищцата го е напуснала поради инцидент и влошени отношения и не е ползувала апартамента до 24.08.2006г. поради поведението на ответниците,но манифестирала волята си същите да й освободят имота с изпратена нотариална покана,получена от ответниците на 05.09.2002г. С оглед на това е прието,че ищцата има право да търси обезщетение за това, че не е използувала вещта в периода от 17.09.2002г. до 24.08.2006г. като полза,от която е била лишена. Прието е,че ищцата има правото да получи само половината от обезщетението ,определено по размер от вещо лице за целия апартамент,защото не е единствен ползувател на имота-наред с нея с равни права е и другият ползувател-бившият й съпруг С. С.. Прието е,че няма основание да се присъжда обезщетение в пълния му размер независимо,че правото на ползуване на ищцата касае цялото жилище,защото би се стигнало до неоснователно обогатяване,още повече, че двамата ползуватели по съдебен ред понастоящем са си разпределили ползуването.
Претенцията е квалифицирана по чл.56 ЗС с оглед разясненията, дадени в ТР №47/1961г. на ОСГК на ВС. Прието е,че ответниците през исковия период без основание са владяли,държали и ползували процесния апартамент,отказали са на ищцата достъп до него и по този начин са я лишили от възможността самата тя да го отдаде под наем и да получава добиви.
Въпросите,произнасянето по които е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касаят правата на ползувателя в хипотеза на запазено право на ползуване за две лица заедно и поотделно,противпоставимостта на тези права на трети лица,вкл. на носителя на голата собственост и правната квалификация на заявената от ползувателя претенция за заплащане на обезщетение за ползуване.
По въпроса за правото на ползувателя да ползува целия имот,а оттам и да получи обезщетение за целия имот в хипотеза на запазено право на ползуване за две лица заедно и поотделно в решение №2029/10.02.2006г. по гр.д.№1331/2004г. на ІV ГО на ВКС е прието,че клаузата на договора, съгласно който едно лице си запазва право на ползуване заедно и поотделно с друго лице предлага на всеки от тях две възможности за упражняване на правото-сам или заедно с другия носител на същото право и от момента,в който единият ползувател напусне имота,правото на ползуване на другия срещу носителя на голата собственост е в пълен обем.
Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС,след преценка на застъпените становища по поставения въпрос в цитираното решение и в постановеното от Великотърновския апелативен съд, на основание чл.291, т.1 ГПК приема за правилно становището,изразено в решение №2029/10.02.2006г. по гр.д.№1331/2004г. на ІV ГО на ВКС,като съображенията за това са следните:
В хипотеза,при която две лица са запазили за себе си правото на ползуване върху недвижим имот заедно и поотделно,всяко едно от тях има правото да ползува цялата вещ при зачитане обаче правата и на другия ползувател,като това негово право е противопоставимо на всички трети лица,вкл. и на собственика на имота. Правото на ползуване може да бъде ограничено само от правата на другия ползувател и то само доколкото последният изяви желание да ги упражнява лично или чрез другиго в рамките на правомощията по чл.56,ал.1 ЗС. Всеки един от ползувателите следователно може да претендира заплащане на обезщетение за целия имот от всяко трето лице,което му създава пречки да упражнява правата си,вкл. и от собственика на имота.
Ползувателят може да допусне трети лица в имота,но само до размера на правата,които може да противопостави на другия ползувател, т.е. ако правото на ползуване е учредено в полза на две лица заедно и поотделно,всеки един от тях може да противопостави на другия права върху ½ ид.част от имота.
По въпроса за правното основание,на което носителят на вещното право на ползуване върху недвижим имот може да претендира обезщетение за това,че е лишен от ползуването от лица,с които няма сключен договор за наем,вкл. и собственика на имота в решение №69/04.03.2010г. по гр.д.№159/2009г. на ІІІ ГО на ВКС по реда на чл.290 ГПК е прието,че претенцията на носителя на правото на ползуване за присъждане на обезщетение за това,че е бил лишен от възможността да упражнява своето право,следва да бъде разгледана по реда на чл.59,ал.1 ЗЗД.
Настоящият състав напълно споделя изразеното в решение №69/04.03.2010г. решение на ІІІ ГО на ВКС,постановено по гр.д.№159/2009г.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно,процесуално допустимо и правилно.
Действително съдът е квалифицирал спорното право по реда на чл.56,ал.1 ЗС,макар,както вече беше отбелязано,претенцията на ползувателя за заплащане на обезщетение за лишаване от ползуване срещу лица,с които същият няма сключен договор за наем,да следва да бъде квалифицирана по реда на чл.59,ал.1 ЗЗД. В случая обаче,доколкото съдът е преценил правилно правните последици от установените по делото факти, следва да се приеме,че неправилно определената правна квалификация не обуславя недопустимост на въззивното решение,тъй като не сочи да е бил разгледан непредявен иск.
Правилно въззивният съд е приел,че ползувателят разполага с правомощието да упражнява фактическата власт върху имота и да получава обезщетение,ако бъде лишен от ползуването. Както вече беше отбелязано по-горе,в хипотеза,при която две лица са си запазили правото на ползуване върху недвижим имот заедно и поотделно,всяко едно от тях има правото да ползува целия имот и да получава гражданските плодове, респ. обезщетение за ползуването. Ако обаче другият ползувател също е изявил желание да ползува имота или да предостави това свое право на трето лице,правата на двамата ползуватели се ограничават взаимно до ½ ид.част от имота. Право да ползува целия имот,а оттам и да получава гражданските плодове,вкл. и обезщетение за ползуването,ползувателят има само ако другият ползувател е напуснал имота и не желае да упражнява правата си. Правата на ползувателя са противопоставими на всяко трето лице, но не и на другия ползувател,както и на лице,на което последния временно е предоставил упражняването на своето право по силата на договор.
В настоящия случай А. Д. притежава правото на ползуване върху апартамент №12,находящ се в [населено място], [улица],вх.Б,ет.4 заедно със С. С., като с договор от 04.12.2002г. последният е предоставил на П. С. Д. и И. М. Д. упражняването на правото си за срок от 5 години. Този договор дава основание на ответниците по предявения иск да ползуват имота до обема от права на С. С. в отношенията му с А. Д.,но не и върху целия имот,поради което правилно въззивният съд е приел,че дължат на А. Д. обезщетение за това,че са я лишили от ползуването до размера на ½ ид.част от определеното от вещото лице за целия имот.
Неоснователни са оплакванията за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на обжалваното решение.
Всички събрани по делото доказателства са обсъдени от въззивния съд в тяхната съвкупност,въз основа на което е извършена и констатацията за установените по делото факти и обстоятелства,чиито правни последици са преценени правилно,макар претенцията да е квалифицирана неточно.
Обстоятелството,че ползувателят С. С. не се е противопоставял на това дъщеря му да живее със семейството си в имота и да ползува жилището,както вече беше отбелязано,е ирелевантно по отношение на правата на А. Д.,поради което необсъждането му от въззивния съд не представлявата такова нарушение на съдопроизводствените правила,което да обосновава неправилност на обжалваното решение.
Без правно значение е също така,че А. Д. е разполагала с ключ от имота,след като достъпът й до същия е бил ограничаван от ответниците по предявения иск. Притежаването на ключ не може да бъде приравнено на наличие на достъп до един имот,ако е установено извършването на действия,които препятстват ползуването.
Крайният извод на въззивния съд за размера на обезщетението,което следва да бъде присъдено в полза на А. Д. е правилен,поради което по реда на чл.293,ал.1 ГПК постановеното от въззивния съд решение следва да бъде оставено в сила.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, постановено на 21.10.2010г. по гр.д.№ 408/2010г.

Председател:

Членове: